Света великомъченица Марина /Saint Marina the Great Martyr of Antioch | Съобщения |

Кратко животоописание

Девойката Марина била дъщеря на езическия жрец в Антиохия Писидийска (ІІІ в.). Баща и я възпитал в идолопоклонство, но господ Бог по Своята милост и дал да узнае истината и я призовал при Себе Си.

В това време римското правителство жестоко преследвало християните. Много от преследваните се криели по пустините и планините. А мнозина оставали в градовете и като вземали вид на просяци, стараели се да проповядват и разпространяват словото Божие.

От един такъв християнин 12-годишна Марина пръв път чула за Господа Иисуса Христа и сърцето и изпълнело от любов към него. Тя много желаела да получи св.крещение, но поради гонението не е имало нито в града, нито в околностите свещеник, който да може да извърши това тайнство. Марина се оставила на Бога и очаквала Неговата воля. А между това тя не се бояла открито да изповадва името на Господа, макар и да знаела, че може да бъде подложена на гонение.

Пръв неин гонител станал самиеят и баща. Той бил ревностен поклонник нидолите и когато узнал, че дъщеря му вярва в Христа, намразил я и започнал да се отнася с нея много жестоко.

Веднъж в околностите на града тя срещнала Олимврий, управителя на източните страни. Той идвал в техния град, за да предава на съд християните. Необикновената красота на Марина така поразила управителя, че му дошла мисъл да я вземе за жена. Той влязъл в разговор с нея, разпитал я за родителите й, за нейното име и звание. Марина със скромност отговорила на всичко. Не скрила и това, че вярва в Бога на християните и че желае да се посвети на служението Нему. Като чул това, управителят веднага заповядал на войниците си да хванат Марина и да я водят след него в града, без обаче да й направят някакво зло. Той се надявал лесно да склони младата девойка да се отрече от християнската вяра.

На другия ден Марина била доведена на съд. Управителят ласкаво й казал: “Виждат боговете, че жаля твоята младост и искам да те спася. Послушай ме, принеси жертва на боговете. Ще ти дам богати дарове и така ще устроя съдбата ти, че ще ти завиждат твоите връстници”.

- Аз се научих да изповядвам Отца и Сина и Светия Дух, едно Божество в Троица, и Нему да принасям хвалебствена жертва, – отговорила девойката. – Не мога на бездушни идоли да въздавам оная чест, която принадлежи на моя Създател.

Управителят започнал да увещава девойката, като се стараел ту да я склони чрез обещания, ту да я сплаши чрез закани. Всичко обаче било напусто. Девойката казвала: “Аз искам да остана вярна рабиня на моя Бог, Който доброволно пострадал за мене. Ти няма да ме сплашиш чрез закани, защото сред страданията ще ме укрепи Оня, на Когото се уповавам.”

Разгневен от тоя отговор, управителят заповядал да бият Марина. Под жестоките удари от нея потекла кръв. После приковали девойката на едно дърво и терзаели тялото й с железни остриета. Подкрепена чрез сила отгоре, Марина понесла търпеливо ужасното мъчение. След това, едва жива, я затворили в тъмници. В тъмницата тя изведнъж видяла над себе си сияещ кръст, който озарил тъмничния мрак. Чули се думите: “Радвай се Марино, защото ти победи злобата на врага! Радвай се, защото скоро, като мъдрите девойки, ще влезеш в чертога на твоя Жених, безсмъртния небесен Цар!”

Сърцето на Марина се изпълнило с неизказана радост. В същото време тя почувствала, че раните й заздравяват и на тялото й се връщат силите. Тя молила Бога да я удостои със св. кръщение, та измита чрез него да влезе в небесния чертог.

Когато на другия ден отново извели Марина на съд, всички останали изумени, като я видели здрава и радостна. Някои от езичниците познали силата Божия; други приписвали на някакво магесничество изцерението на девицата; а управителят отново я убеждавал да остави своята вяра и да се поклони на боговете, които според него й дарували изцеление.

- Не мога да оставя моя Бог, Който ми показа Своята милост! – отговорила Марина.

Започнали ужасни изтезания. Тялото на мъченицата наново било разранявано, а раните – опалвани с огън. Марина с твърдост понасяла мъченията. Тя непрестанно се молела Богу да я удостои да мине и през водата на кръщението, както е минала през огън за Неговото име.

Тия молитвени думи навели управителя на мисълта да удави св. мъченица. Той заповядал да донесат грамадна каца с вода и в нея да хвърлят здраво свързаната девойка. А Марина извикала: “Господи Иисусе Христе, Който си счупил оковите на смъртта и ада, милостиво погледни над твоята рабиня, развържи моите вериги и нека тая вода ми бъде желаното от мене св. кръщение и възраждане за вечен живот!”

Едва свършила молитвата си, веригите й се разкъсали и неизказана светлина я огряла. Мъченицата стояла във водата и пеела хвалебствена песен на Бога Всевишни. Най-после управителят я осъдил на смърт.

Преди смъртта Марина се обърнала към събралия се народ и го увещавала да познае истинния Бог, а не да се кланя на бездушните истукани. След това се помолила за всички. В предсмъртния си час тя се удостоила да види Самия Христос, Който я призовал към вечния покой.

—————————————————————-

Традиции и обичаи

Света Марина е много популярна и тачена светица. Тъй като празникът й се чества в разгара на лятото, тя се смята за покровителка не само на здравето, но и за пазителка от змии.
В народните вярвания Света Великомъченица Марина се смята за покровителка на водите и закрилница на нашето Южно Черноморие, а всички които носят нейното име, празнуват на 17-ти юли имен ден – Марина, Марин, Маринка, Маринчо.
Да им е честит празникът, да са живи и здрави и да се повеселят днес сред близки , приятели и роднини!

———————————————

Кратка справка

Храм "Св. великомъченица Марина" се намира в стария град в Пловдив, на ул. "Доктор Вълкович" № 7. Той е главен храм на Пловдивската епархия и енорийски храм на централната градска част. Посветен е на св. великомъченица Марина, и има храмов празник на 17 юли. В южната част на притвора на храма има параклис-кръщелня, посветен на светия Архангелски събор. В храма се пазят свети мощи на светата великомъченица Марина.

Епитафия

През седемдесетте години на ХVІІІ век, след поредния катаклизъм, който е преживял в многовековната си история, Пловдивският митрополитски храм Св. Марина, е бил възстановен наново от местните християни. Храмът е бил дървен, неугледен, при все че е бил митрополитски. В тази част на града, разположена под южните скалисти склонове на Джамбаз тепе, по онова време християните били малцинство, а и съвсем наблизо небето било прорязано от стройните минарета на две големи джамии. През ХVІІІ век, в годините преди големият въртоп на анархията, строителството на представителни християнски храмове, било все още недопустимо.

С или без представителни храмове, християните в града ревностно служили на Бога и подържали вечно пламтящ огъня на вярата си. По това време, независимо че кълновете на раздора и омразата започвали да надигат глава, все още българи, гърци и гърчеещи се, живеели някак си съвместно. "Мегали идеята" пребивавала още в зародиш и тепърва щяла да набира скорост, а от написването на "Историята" на огнения Св.Паисий Хилендарски, били изминали малко повече от десетина години.

По свидетелства на пловдивските възрожденци Йоаким Груев и Константин Моравенов, при построяването на пловдивския храм Св. Марина в сегашния му монументален вид през 1852 год., фанариотският митрополит Хрисант заповядал да бъдат унищожени всички каменни и други надписи на български език, в т.ч. и надгробните плочи и паметници. В църковния двор е пламнала и срамна клада, погълнала десетки и стотици безценни богослужебни книги и ръкописи на старобългарски език. Този Хрисант е същият, оставил ни в наследство думите си "ако си православен, то ти си елин; не може да си православен, без да си елин"…

В двора на храма бил погребан починалият през 1787 год., богат и влиятелен българин Иван Куюмджимът – пръв ктитор на възстановения през седемдесетте години на ХVІІІ век храм Света Великомъченица Марина.

Сякаш е предчувствал и усещал Иван Куюмджимът градуса на страстите, които ще се разгорят само няколко десетилетия по-късно и ще нанесат дълбоки и незаздравяли и до ден днешен рани върху духовността на двата християнски народа. Сякаш е виждал с очите си грозните битки в Божия храм, сякаш е чувал с ушите си ругатните и тежките слова на ненавист и искряща омраза. Последната воля на ктитора Иван, е била, на надгробния къмък да се издълбае кратка епитафия, съдържаща в себе си цялата горчивина и умора, що оставя в нас упоритото безсмислие на страстите. Страстите довели по-късно до унищожаването на надгробната му плоча. Страстите, които ни отдалечават от Бога и от нас самите.
—————–

Марин Христов пише:

Сега, колкото и пъти да отида до Пловдив, винаги обичам да поседна на пейката, която си стои в църковния двор, от както се помня. Тя се намира между северната стена и част от откритата нартика на храма; кокетната каменна ограда разделя двора в тази му част на две – от една страна храма, от другата – сградата на Пловдивската Света Митрополия; малка и белосана възрожденска сграда – част от църковния комплекс и уникалната многоетажна дървена камбанария.

Пейката е допряна до белосаната малка сграда и гледа към каменната снага на "Св.Марина" и потъналата в зеленина градинка между тях, където са били погребвани храмовите свещенослужители и ктитори. Това е същата пейка, върху която в обедните почивки на мама, под непробиваемите сенки на вековните чинари, изяждах прелюбимия си, още парещ геврек. Пейката, върху която съм престоявал часове наред, четейки книга или кандидат-студентски теми. Пейката, върху която през един притихнал, но пламтящ юлски следобед, целувайки се с любимото момиче, бяхме стрестнати от скърцането на тежката обкована вратата от към митрополията. Възрастен, дългобрад свещеник, с четириръбеста черна капа на главата, ни размаха пръст – с укор, но и с лека усмивка, поклати глава и отмина. Тогава и представа съм нямал кой е, но по-късно си дадох сметка, че това ще да е бил самият Арсений Пловдивски. Тогава съм нямал представа за съществуването и на Иван Кюмджиоглу, и на владиката Хрисант, не съм и предполагал за реките кръв и сълзи, с които са напоени коренищата на вековните чинари, за пепелищата и лумналите клади, за онази любов, която още не бих могъл да проумея, и за всички страсти, що са се разгаряли на това свещено място. Не съм и предполагал, че някъде тук, около тази пейка, до преди сто и петдесет години, е стърчала потъмъняла от времето каменна плоча, с издълбана кратичка епитафия:

"Овде почива Иван Куюмджиоглу. Пътниче, на Господа са помоли за недостойния. Живота е басна, приятелю."

Някъде тук, отдолу, почива ктитора Иван Куюмджията.
Прости, Господи, греховете му и упокой душата му.
Амин.